Наричат те с различни имена. Имаш различна професия., ръст, очи, коса. За тебе казват, че си глава на семейството, опора, стълб. За мен говорят най-неподозирани неща. Че ще ти бъда спътничка, утеха, топлина, подкрепа. Че ще споделяме мъки и радости, утехи и поражения. Че ще имаме общ път, общи интереси, общи цели, общи грижи, общи спестявания, общи мисли, общи имоти.

Ще изберем букета и кумата. Ще сме много важни. Ще съставим списък на поканените. Ще ядем и ще пием. Ще танцуваме, песни ще пеем. Ще попътуваме, а после ще се върнем в това, което наричат гнездо. И може би са прави да го наричат така. Заради размерите му.

После? Ще закусваме заедно, ще пием кафе и ще тръгваме на работа. Вечер ще разказваме какво ни се е случило. Ще градим планове за евентуалното бъдеще. То ще бъде светло, красиво, имотно.

После ще дойде детето. Ще си пренесъл кошчето от кумата, ще си пуснал една прахосмукачка и ще си купил вермут и бонбони. Роднините ще поседнат, ще се напият и ще си тръгнат, щастливо зачервени – от вермута ли, от спомените ли, защото ще разказват потресаващи неща за нашето собствено раждане.

После ще останем сами.

Аз ще кърмя, ще пера и ще готвя.

Ти ще ходиш на работа. Малкото ще плаче. Ще има хрема. Ще кашля. Ти няма да можеш да спиш. Аз – също, но ти ходиш на работа. Една сутрин няма да имаш изгладена риза. Ще се ядосаш, ще ми викнеш. После ще излезеш, аз ще си поплача.

Но и това ще мине. Ще дойде второто дете. И то ще плаче. Ще киха. Ще пада. Ще прохожда и ще проговаря както първото.

Тогава вече първото ще тръгне на училище. Ти ще го снимаш в първия учебен ден. Обаче години след това снимките още няма да ги има. Ще прашасват някъде в кутия от бонбони непроявените негативи.

След това аз ще си намеря работа с повече свободно време. Заради децата. Ти ще си гледаш кариерата. Парите ни ще свършват далеч преди аванса. Ти ще се ядосваш. Един ден ще кажеш – за какво ги харчиш. И за да не те разгневя аз ще правя комбинации. Ще взимам назаем и ще ги връщам без да знаеш. Ще започнем да се караме – за грешки във възпитанието, за непочистената кухня, за неизхвърления боклук, за неизпраните дрехи. Ти ще си страшно “скапан” вечер. Ще влизаш с якето и с обувките в кухнята, ще отваряш хладилника, за да видиш осъдителната липса на сготвена манджа. Ще легнеш да четеш вестник, ще мълчиш и ще се цупиш. Аз няма да легна да чета вестник. Аз ще поправя осъдителната липса. Ще викам на децата. Вече няма да се крия като плача. Ще ти кажа някои истини, които съм осъзнала едва сега. Ще обвинявам твоите родители. Ти ще обвиняваш моите. Ще се намразим – за час, за ден, за месец. После ще отидем до Алеко и ще си простим взаимно.

Ще последва светъл период. На годишнината от сватбата ще изпием бутилка вино.

Един ден, съсипана от някоя неприятност, от детска болест, напрегната работа или закъснял автобус, ще ти припомня, че би могъл да купиш поне хляб. Това ще бъде искрата в “зимата на нашето недоволство” Тази искра ще запали огън. Не стоплящ огън, а унищожителен пожар. Аз ще оплаквам съсипания си живот. Ще те обвинявам. Децата ще ни гледат притихнали и тревожни. Ти ще излезеш за да се разтовариш, а аз ще глътна рудотел. После ще измислим страшни отмъщения. Всеки ще чака другия да стопи ледовете. И това ще стане. Някоя детска ангина ще ни обедини отново – защото децата все пак ни свързват по-силно от брачната халка /която ти ще загубиш на втория ден след сватбата!).

Така ще продължава с години.

Докато един ден аз ще се замисля. Защо ще съм ти спътничка? Защо ще мисля като теб, аз не съм ли друг човек? Защо трябва да съм ти утеха, аз самата нямам ли нужда от това? Вече не само ще мисля, но ще съм убедена, че всичко е могло да бъде по-иначе. Че сме пропуснали важни моменти от неповторимия живот. Ще си дам сметка, че децата растат, а ние остаряваме. Ще ми бъде жал. И за мен. И за теб. Все още ще имам амбиции, но по инерция няма да ги осъществявам. Ще ги вложа в децата. Там ще чакам компенсацията.

Не зная как ще мислиш ти. Може би ще се възхищаваш все повече от някоя твоя колежка, която “се справя с всичко”. Ще се обръщаш след младите момичета със стройни фигури, за да се отвратиш после от побелелите ми коси и “вечния” ми ишиас. Аз ще се старая да се къносвам и да отлагам бръчките. Ще стискам зъби когато ми се схване кръстът. Но един ден ще ми писне. И аз ще видя, че си побелял. Че си напълнял. Ще открия отвратителни черти в характера ти.

В края на краищата навикът ще ни връща един към друг с последния автобус. Децата ще залепват пукнатините като с припой. Даже някой път ще си кажа – от какво съм недоволна? Ще си кажа – нали не пиеш, не пушиш, носиш си заплатата в къщи, не ходиш по жени, само ги гледаш. Помагаш ми – няма да мога да отрека. Майка ми няма да е съгласна с мен и ще иска да те променя. Аз ще и кажа – я по-добре дай 5 лева назаем. Никой не се е променил. Какво пък толкова. Имали сме и хубави моменти в живота. Помниш ли когато…

И ти ще си спомниш. Сигурно ще си спомниш.

* * *

Наричат те с разни имена. Имаш различна професия, очи, ръст, коса. За тебе казват, че ще ми бъдеш спътничка в живота., утеха, подкрепа. За мен ще говорят най-невероятни неща. Че ще бъда стълб. Опора. Глава на семейството. Че ще споделяме заедно тревоги и радости.

Ще изберем букета и кумата. Ти ще бъдеш най-красивата булка. Аз ще изглеждам ужасно скован в костюм и вратовръзка.

После ще заминем някъде. В хотелите няма де се крием от регистраторката. Ще пръскаме пари. Най-накрая ще се завърнем в това, което всички наричат гнездо.

Сутрин ти ще правиш кафе, ще го изпиваме в нашата кухня и ще потегляме за работа. Вечер ще си разказваме какво ни се е случило. Ще кроим планове за бъдещето. То ще бъде красиво, светло, имотно.

После ще дойде детето.

Ти ще гледаш бебето, аз ще ходя на работа. Бебето ще плаче, ще яде, ще повръща, ще наддава, ще киха и ще кашля. Нощ след нощ няма да мога да се наспя. Ти също, но аз ще ходя на работа. Ще заспивам на бюрото. Ще отлагам работата за утре, за вдруги ден, за следващата седмица. Докато един ден шефът ми каже, че така повече не може. Това ужасно ще ме смаже, но ще се съвзема бързо.

Ще ме завърти така наречената шайба. Ще се връщам късно вечер от поредното събрание. Гладен и уморен. Ще сядам да пиша доклад. Ще организирам младежки школи. Ще обработвам анкети. Ще изнасям семинари, ще дремя на заседания. Ще пиша реферати. Ще търся жилище. Ще къпя детето. Ще те карам до поликлиниката. Ще поправям чешмата в банята. Ще лепя тапети. Ще поправям колата. Ще трябва да печеля и пари.

Една сутрин ще тръгна с неизгладена риза. В мивката ще има чинии от снощи. Боклукът няма да е изхвърлен. В банята ще има неизпрано пране. В това пране ще бъдат всичките ми чорапи. Ще ми писне. В края на краищата ти стоиш в къщи. Все имаш време да свършиш всичко. Ще ти го кажа. Защо да мълча?

После ще дойде второто дете. И то ще плаче. Ще киха и кашля. Ще прохожда и ще проговаря. В единствената стая ще се прескачаме като в лазарет. Ще пиша научните си трудове в кухнята. Ти ще искаш да гледаш телевизия. Пак в кухнята. Ще ми натякваш, че заради моята инертност живеем в това скапано жилище. Всъщност аз ще правя каквото мога, но на теб това няма да ти стига. После и ти ще тръгнеш на работа. Ще се събираш с колежки. Ще започнеш да ми разправяш вицове за съпрузи мухльовци. Аз ще ти отвръщам с вицове за съпруги вещици. Ще тръгнеш по командировки.

Една вечер, скапан от поредния тежък ден, от пак несвършената работа, ще се върна уморен и ще легна да си почина. Ти ще ми викнеш. Ще кажеш, че трябва да купя хляб. Вкъщи няма да им нищо за ядене. Но има неизхвърлен боклук. Тогава и аз ще ти кажа много неща. Че трябва да си сдържаш нервите. Че работя не по-малко от теб. Че моята работа е по-друга. Че от нея зависи много. За всеки от нас. Че колежките ми си вършат сами цялата работа в къщи. Че колегите ми се занимават денонощно с работата си. А аз се занимавам с безброй други неща. Че нямам време да се наспя. Че излизам в тъмно и се връщам в тъмно. Че рядко обядвам. Че харчиш парите си за не знам какво. Че в това трябва да се сложи ред. Ти ще се обидиш и ще тръшнеш вратата. Това няма да го понеса. Ще ти кажа какво точно мисля за теб. Ти ще ми отвърнеш със същото. Няма да издържа да ми викаш. Ще изляза.

После няма да си говорим няколко дни. Или месец. Ти ще се цупиш, ще плачеш и ще оправяш само своето легло. С мълчанието си ще продължаваш да ме обвиняваш за много неща. Най-вече за това, че съм ти провалил живота. Ще те оставя да се понацупиш. В края на краищата и аз имам достойнство. Все пак някоя детска ангина ще ни сдобри.

Ще започна да си мисля каква подкрепа си ми ти, след като за всичко обвиняваш мен? Защо не свършиш нещо сама? Защо не се опиташ да намериш жилище? Ще започна да ставам равнодушен към вечния ти ишиас. Защото и ти ще бъдеш равнодушна към високото ми кръвно налягане. Ще се възхищаваш на умението на някои познати да се нареждат, като ти ги наричаш “оправни” Ще ги величаеш. Тогава за компенсация ще забележа, че си побеляла въпреки усилията си. Че си остаряла. Ще те гледам все по-критичо. И ти – мен.

Дълбоко в себе си ще знам, че сме си още същите. Навикът ще ни връща всяка вечер един към друг. Кризите ще отминават и ще идват като Халеевата комета. Но на по-кратък период. Ще свикна. Ще свикнеш и ти.

Докато една вечер ще закъснея и няма да мога да ти се обадя по телефона. Ще ме посрещнеш разплакана. Ще ме прегърнеш и ще кажеш – жив ли си? Аз ще те успокоя. Няма да ти напомням кога си закъснявала ти. В кухнята ще мирише приятно на любимото ми ядене. Децата ще спят – изкъпани и спокойни. В този момент ще ти бъда благодарен. За всичко досега. Ще те обичам все така. Ще бъдеш най-хубавата и най-добрата. Ще бъда щастлив, че те имам. Може би няма да ти го кажа.

Но ти ще го почувстваш. Сигурно ще го почувстваш.

* * * * * * *

Сп. “Жената днес”, бр. № 5/1988 год.