Тя не е регистрирана в съда, не участва в избори, не свиква митинги, няма лидери. За нея дори рядко пишат във вестниците. Животът преминава край нея тихо, незабележимо, някак отвън. Всеки ден в групата на 63-мата идват нови 63-ма – други, различни. Защото всеки ден нови 63-ма българи осъмват с рак. И замръкват с него.

Това става винаги неочаквано. Винаги без време. Като че ли внезапно. А после идват мрачните коридори на „раковото“, мъчителните изследвания, вътрешната увереност, че има грешка, че просто си настинал, че имаш грип. Докато дойде и болничната пижама, санитарката с парцала, умиращия на съседното легло и часовете за свиждане.

Тогава се сещаш за толкова много неща. За неизброимите цигари. За кафето с аспирин сутрин на гладно, против махмурлук. За нервите. За оная болка, на която все не обръщаше внимание. За отровите и пушеците. За скапания ти, безличен, тежък, еднообразен, скучен, неизживян и отиващ си живот. За това, че скоро няма да те има. А след теб ще останат и морето, и свежата юнска сутрин, и дори мирисът на кафе в шкафа, който вече никога няма да отвориш.

А можеше да бъде иначе. Можеше да бъде друго.

Защото групата на 63-мата, това сме аз, ти, той, ние, вие, те.

А това значи, че могат да се променят толкова много неща. Да се отложат толкова много смърти. Да се подарят толкова много години. Да се празнуват толкова много рождени дни. Всеки ден по 63. Всеки ден различни.

Защото:

ако за вчерашните 63-ма няма надежда,
ако за днешните 63-ма започва кошмарът,
ако за утрешните днес вече е късно,
то за тези от други ден вече е време.

Време е за толкова много неща. За грижа, за мисъл и милосърдие. За тежка, продължителна, изморителна, скъпа и нужна война. За една пустинна буря. За малко инат. За много воля. За още много прозаични неща. Има смисъл, заради онези от края на седмицата, заради другите, от 17 юни догодина и за тези от края на 1993-та година.

Заради всички тях моментът е днес. В този миг. Сега. Докато не е станало утре. Докато не е станало късно.

И може би още не е?