Едно е да видиш Индия като турист, друго е да я видиш „отвътре“. Едно е да посетиш само големите градове, други- да обиколиш десетки села, да надникнеш в колибите, да поседнеш в селските класни стаи. Едно е да се възхитиш на Тадж Махал и крепостта Агра, друго – да минеш по залез слънце през единствената уличка на малко селце, където прахът скрива последните слънчеви лъчи и бавно се утаява пред сивите къщици с крави отпред.
И май съвсем трето е да видиш и двете.
Не е толкова трудно да стигнеш до Индия. Самолетът те прехвърля над Персийския залив /където през нощта златни гирлянди от нескончаемо електричество обгръщат Бахрейн/ и после дълго и монотонно те носи към източния бряг на Индия. Тръгваш вечерта и когато кацнеш в Калкута вече е обяд. Никога няма да свикна с това „преместване“ на времето. Това е първото нещо, което създава чувството за нереалност.
Оттук нататък нереалните неща стават много. И небето е друго, и въздухът, и миризмите. Това се разбира още на летището, още с напускането на самолета. Толкова е горещо и влажно, че имаш чувството, че вдишваш желе. И веднага след това Индия те поглъща – с говор, аромат, пъстро сари, надпис „Питейна вода“, боси крака, крака с гривни, украшение на носа, скъпа коприна, голо детенце, маймунка в парка, камила на пътя, вентилатор на тавана и много, много чай.
Ако вземеш самолета от Калкута до Делхи на индийските авиолинии, ще ти поднесат купички с подправки /едната я идентифицирах – анасон/. С лъжичка си сипваш в ръката и си похапваш. Може би предпазва от прилошаване, вместо бонбонче, каквото навремето даваха в нашите самолети, но вече не дават. А после ще изпиташ първото съприкосновение с индийската храна.
Уж изглежда малко кюфтенцето в картонената кутия, уж има един такъв невинен вид, а в тялото ти пламва пожар, защото това не са нашите люти чушлета, това са чили, стрити на прах и коварно забъркани с най-обикновени зеленчуци. От всичко това е станало кюфтенце, което те подлъгва да го изядеш.
А после дълго съжаляваш, защото в самолета бутилирана вода не сервират. А правило номер едно за чужденеца в Индия гласи: никога, ама никога не пий вода или друга течност, която не е бутилирана. За предпочитане е бутилката да я отвориш сам. В общи линии, като се имат предвид температурите през октомври /около 38 градуса/ непременно ще ти трябват 3-4 бутилки минерална вода за през деня. Затова се принуждаваш да внимаваш и с коварните кюфтенца.
Първата ми среща с Делхи е нощна, задушна и гореща. И, разбира се, ароматна. Изненадата в хотела е просто трогателна. Климатичната инсталация е смъкнала температурата до някакви си 15 градуса. И това е второто коварство на Индия, след кюфтенцето. Ако не знаеш какво да правиш, ако се радваш прекалено на студения въздух, излизащ от стената, ако не изключиш инсталацията за през нощта, съвсем посред лято се разболяваш сериозно. На това опитните европейци му викат „да хванеш климатична болест“. Може и до лекар да стигнеш. Ако се случи – попитай за специалист по западна медицина. Защото 70% от практикуваната официална медицина в Индия е т. Нар. „аюрведа“ - традиционната хилядолетна медицина, на която никой от нас не е свикнал.
Изкушението да видиш всичко и по възможност – веднага, е голямо. Уж беше близо сградата на парламента, а на мен ми се струва, че вървим от часове. Само на две крачки от хотела започват съвсем необичайни гледки. Кой каквото има да продава – продава го на земята. На парче плат или рогозка. Движението, освен че е изключително натоварено, на всичкото отгоре е и „ляво“. Ето го, значи, третото коварство на Индия – като пресичаш, първо трябва да погледнеш надясно... Рикшите край нямат. Освен че са средство за препитание, те са и най-лесния, и най-приятния начин да се придвижиш. Има с велосипеди, има и моторизирани. Въздухът се раздвижва от смешната скорост – на това му викат естествена вентилация. Ако се качиш на рикша, непременно трябва да уговориш цената предварително. После ще бъде късно.
Магазините? Всичко ще извадят да ти покажат. Скулптурки и украшения от сандалово дърво. Тикват ти дървено слонче под носа – да видиш колко силно мирише. Коприна? Само кажи какъв цвят. Различно качество, различна цена. Чинии, бродерии, килими, гравюри, скъпоценни камъни, шалове, сари, различни съдове, накити, платове, възглавници и какво ли още не. Услужлив водач на рикша ни води в магазин за индийци – не за „богати“ туристи. Това, което виждам там, ме стъписва. Продавачът е със старателно бинтовани крака. А там, където няма бинт, има язви. Но в Индия човек може да види всичко.
Лъкнау е столицата на северния щат Утар Прадеш. Там започва онази част от нашата обиколка, която няма нищо общо с туристите. Един от най-бедните щати, с висока детска смъртност, с много бедност, болести и проблеми. Районът със звучното име Барабанки ще кръстосаме надлъж и нашир. Това е другата Индия. Там няма сандалово дърво и скъпи килими. Пред стара каменна сграда в малко селце кротко преживят няколко свещени крави. Под колоните на сградата, на тънки рогозки или килимчета, са насядали дечица на различна възраст. Деца като деца. Всяко иска да каже, да покаже. С мургави личица, с черни очета. А момиченцата танцуват и пеят. Пеят стара любовна песен, в която се казва: „ти ми каза, че съм твоята луна, защо тогава отиде при друга жена“? Отстрани срамежливо приклякат няколко майки. /В Индия всички приклякат./ На дървото подскача маймуна. Отсреща стар индиец ни гледа с ... безразличие?
Хем е страшно претъпкано по улиците, хем никой не бърза. Обясняват го с климата. Как ще бързаш в тази жега? Всичко тече бавно и спокойно. С вечна усмивка на уста. Ей на тази усмивка не можеш да устоиш. Йес, мем, разбира се, мем – казва пиколото в хотела и те гледа милно-милно с черните си очи. Малко по-късно разбираш, че той слабо говори английски. Но е приятно, нали, да те гледат в очите и за всяко нещо да са съгласни с теб – йес, мем! Та тази усмивка те посрещна навсякъде, освен в манифактурата, където работят деца.
Клекнали на пода, от 3-4 години нагоре, боцкат с тънките пръстчета скъпи бродерии. Някои от тях струват милиони. Децата работят от 8 сутринта до 9 вечерта. С 20 минути почивка. В продължение на 4 години ги водят чираци и не им плащат. След това им дават по 20 рупии на седмица /под един долар/. Когато влизаме в помещението, собственикът включва лампите. Децата примигват и поглеждат към тях. Явно, не ги палят всеки ден. Явно, Индия се срамува от труда на децата си. Явно, засега Индия не може да промени това.
Когато вечерта се събираме да направим равносметка на видяното, всички се оплакваме от изтощителния ден. Някои от нас си поглеждаме часовниците. В този момент децата продължават да боцкат с тънките си пръстчета скъпите индийски бродерии. Не знам защо, но ме хваща срам. После дълго не мога да заспя. И предпочитам да си представям едни други дечица, които се къпеха по обяд на помпата, монтирана от УНИЦЕФ. То беше пръскане, то беше смях. Какво беше казал Моканина?
А от помпите струи вода. Отсреща, на прага, е клекнала млада индийка. Край къщите свободно тече канализацията. Два умрели плъха съхнат на слънцето. И си мисля – дали трябва специално обучение, за да лиснеш две кофи вода от помпата, да измиеш смрадта, да полееш праха? Жената вдига глава, сякаш е прочела мислите ми, и ме поглежда. Погледът й е безразличен, лицето – сбръчкано. И за това ли е виновна жегата?
Кметът на Лъкнау и жена му ни посрещат в градината на своята резиденция. Под шарена /ама много шарена/ шатра са подредени столове и маси. Тук са, разбира се, и коварните индийски кюфтенца. Мощни вентилатори бръмчат услужливо. Мургави момчета по джапанки поднасят чай. Ех, мисля си, какъв живот са си живели англичаните. А днес Индия не иска никой. Ни англичани, ни американци. Колите са индийско производство. Медицината е индийска. Облеклото – индийско. За 11 дни само веднъж видях момиче с дънки и блуза.
Неизменното сари се различава само по качеството /според кастата/ и има малки разлики в кройката – може да е с шалвари, може без. Та, като казах шалвари, се сетих, че точно такава е думата и на индийски. Както и „чай“, както и „шукария“. Прародината на ромите е силна в традициите си и не желае да промени стила си на живот. Сигурно има право. А като споменах за англичаните, не мога да подмина старата двойка – мъж и жена, в бара на хотел „Империал“ в Делхи. Лъснати обувки, блестяща риза, грижлива фризура. И поглед, който сякаш казва: „Когато бях губернатор“...
От Делхи до Тадж Махал са само 2 часа и нещо. А от паркинга пред Тадж Махал до самата гробница е половин час пеша. Когато влезеш в храма, хладината просто те прегръща. Мрамор и скъпоценни камъни, скъпоценни камъни и мрамор. Седмото чудо на света стои някак отделно от днешната Индия. Мълчаливо и заспало. Като че ли иска да каже – дребни, жалки хорица. Едни идвате, други си отивате. А аз съм тука вечно. Както е вечна крепостта на Агра, старите джамии и реката, в която по залез слънце пускат запалени свещи. За плодородие и здраве. Пътуват бавно свещичките на изток. А от реката тръгват рояци комари. Влизат неканени в стаята ти. Опасват като корниз тавана. Колко ли от тях са маларични? Европеец не може да ги понесе лесно. О, йес, мем, разбира се, мем. Въпросът се урежда с пренасяне в друга стая.
Странни песни пеят в Индия. Но най-странната от всички чух в едно „женско училище“. Народна песничка, но с друг текст. Завъртат се десетина сари и жените пляскат в такт. И пеят – имах си хубава ваксина против детски паралич, но лошата зълва ми я счупи! Това вече ми звучи като една стара и хубава българска клетва – да ти изври кафето! Най-хубавото нещо да имаш /ваксина/ и зълвата да ти го счупи! Ех, че лоша жена! Но и това е начин да научиш някого, че има и друг живот. Че има начин да си спасиш детето. Изобщо, че има. А докато седим и слушаме, две индийки грабват нещо като пръчка с парче плат. И като го завъртат пред лицата ни, разбираме, че това е вентилатор. И ние седим, а те веят. Неудобно се чувстваме, но те са щастливи.
Когато тръгваме, пред микробуса се е събрала тълпа. Бедни деца, старци, жени /или мъже?/ на неопределена възраст ни дърпат и предлагат ветрила, слончета от сандалово дърво и какво ли още не. Мем, мем, мем – се чува отвсякъде. Сахиб и мем-сахиб – това го помня от литературата. А мем се чуди накъде да гледа. А мем е изтощена от гледки. А на мем й се плаче. Знам, че не можеш да нахраниш всички. Но поне един, а? Така се сдобивам с малко кръгло шахче от сандалово дърво.
А ми мирише в хола, да ми напомня за... Тадж Махал ли, за онова селце ли, за онова момче ли, което ми изцапа обувките, за да ги изчисти поле, да вземе някоя рупия, за какво ли...
Ей така, всичко се обърква в главата ми – слонът, камилата, кобрата, маймуните, шатрата, селата, ароматите. И не едно, ни не две коварни ястия – прословутото пиле с къри, плодовете, които не бива да ядеш, ако не ги измиеш и обелиш собственоръчно, гъмжащата от народ улица в Лъкнау, старите шарени автобуси, чиито покриви също се използват за превозване, малките симпатични рикши, вечната индийска усмивка, йес, мем, разбира се, мем. И стария колониален хотел, и онази колибка, в която 104-годишната старица кротко клечеше в ъгъла. И, разбира се, любимата доматена супа, и черния индийски чай. С мляко, без мляко, единственото спасение от жегата. Казват, в крепостта на Агра живеел владетел, който имал три жени – християнка, мюсюлманка и хинди. Така показал на народа си, че не прави разлика между религиите. Боже, връщам се хиляди километри на запад. Защо е умряла тази древна мъдрост? Нищо, че трите жени са имали три кухни – за различните традиционни „коварства“. Нищо, че са имали и три храма. Щом са живеели заедно, щом са оставили толкова красота след себе си...
Когато си давам сметка, че след шест часа ще се кача на самолета за София /през обляния в нескончаемо електричество Бахрейн/, не мога да повярвам. Чакам на летището в Калкута и си мисля, че онова селце сега тъне в мрак и прах, че ваксаджийчето е легнало на някоя рогозка на улицата, а детските пръстчета още боцкат бродериите. Последна доматена супа на летището. Наблюдавайте непрекъснато багажа си – се чете навсякъде. Вентилаторите се въртят непрекъснато. Но аз вече знам. Намятам якето. Времето в Европа е вече студено. Зима е. Тук е още лято. Последна бутилка минерална вода. Като се върна, ще изпия цялата чешма. Цялата. Чувствам, че изгарям за глътка софийска вода. /Недей – предупреждават ме вкъщи. Водата е мръсна. О, не, само това не!/.
Последни мерки за сигурност – най-строгите, които съм виждала. Багажът тръгва, тръгвам и аз. Стискам чантата с малкото сандалово шахче. Дали го нахраних това дете, поне за два дни? Ето, стълбата се отделя. Сбогом ли, довиждане ли, май не ми се връща тук. А нещо в душата ми се прокрадва. Това ли е поредното коварство на Индия?
Стресва те и те пленява. Шокира те и те съблазнява. Хайде, стига. Както казват трънчани – домке ле, домке, нигде те нема. Чуждо ми е тук, непознат е този свят, Изток. Азия. Не бих се върнала, повтарям наум. Веднъж да видиш Индия ти стига. Толкова много мъка, толкова много мизерия, толкова много красота и екзотика изтощават. Достатъчно беше. Стига.
А след няколко дни тайно и съсредоточено се опитвам да забъркам коварните индийски кюфтенца. Картофени. С чили. Уж ги докарвам, ама не е същото. Не пламва оня пожар. Усещам подигравателни погледи. Това ли ти е лютото, това ли ти е индийското?
Ето, в това сбърках.
Нищо не можеш да опишеш, нищо не можеш да пресъздадеш.
На този свят истински се възприема само преживяното.
Не се опитвай да го обясняваш, мем.
