- Мамо, какво ще вечеряме?

- Боклуци с праз – отговарям учтиво, перифразирайки известното под друго наименование ястие.

- На мен ми се ядят пържоли – заявява дъщерята.

- Ще ядеш пържоли, като свърши кризата – отговаря брат й.

 Аз забърквам помията.

- Тук мирише на иприт – оповестява дъщерята. Тя ходи на кръжок по гражданска отбрана, защото й е най-интересно.

- Не е кибрит, а боклуци с праз – намесва се малкият, като се чеше усилено по главата.

- Какво се чешеш, да нямаш пак въшки? – любопитства сестра му.

- Яд ли те е? – долита мигновено красноречивият отговор.

Изпускам лъжицата в боклука с праз и с ужас пристъпвам към русолявата му глава.

- Сърби ли те?

- Сърби ме.

- Много ли те сърби?

- Много ме сърби.

Газ, мас и оцет. В равни части. Моливче с навит памук накрая. Найлонова шапка. Сълзи, сополи. Два часа.

Водата е хладка, а кранът се затваря сам, но успявам да го измия. Започва пощенето. Една гнида, две гниди. Нямаше ли такъв филм? Или беше с картофи? Помията загаря на бавен огън.

- Мамо, въшките с какво се хранят?

- С кръв.

- Ей, пък ние с боклуци!

- Боклуци с праз – уточнява дъщерята. И добавя: - Скоро и боклуци няма да има.

- Ега ти държавата, и боклуци няма!

- Мамо, за утре трябва да напишем тема за образа на българката, като засегнем физическата й красота и нравствените й добродетели! – изпява на един дъх дъщерята.

- Не мърдай, че изтървах гнидата!

- Скубеш ме, бе мамо!

- Ще престанете ли да дрънкате глупости? Писнало ми е от вас, от глупостите ви, от въшките ви, от вечния ви глад, от тъпите ви уроци! Ще се махна оттука, ще ида в болница, да си почина! Махнете се от главата ми, затворете си устите, писнахте ми!

Настъпва тишина. Само се мятат погледи. Котаракът мяучи. Гладен е... Котешко с ориз? Сподирям котарака с жесток поглед. Дъщерята схваща и заронва ситен маргарит. Малкият се дере с пълно гърло. Целият е почервенял, а от очите му се лее порой.

- Гледай да не се удавиш! – продължавам да се заяждам.

Пороят продължава с нова сила. Лее се сериозно, напоително.

Става ми жално. Гушвам го с все гнидите и сополите. Говоря му тихо, кротко. Говоря и целувам вмирисаната на газ главица.

Няма да ядем котарака.

Дали обещавам?

Обещавам, разбира се. В края на краищата, ако не друго, българката има поне нравствени добродетели.

В този момент спира токът. Имаме свещ. Нея не могат да ни спрат.


“Стършел”, 3 май 1991