„Седим със теб на кръгла маса....“

Така се случи, че седнах до Румъния. Точно както си седим на картата – една до друга. Останалите се разположиха разбъркано около масата – Корея до Чили, Америка до Дания, Швейцария до Англия...

Седим в уютен будапещенски ресторант. Говорим на различти езици, ядем и пием. Вдясно от мен Америка се възмущава, че Източна Европа пуши твърде много и че въобще пуши. Забелязвам, че Белгия е най-заклетия пушач, но замълчавам дипломатично. Америка прехвърля разговора върху цените на апартаментите в Манхатън и междувременно добре си похапва. Англия царствено седи изправена и се прави, че разбира положението в Източна Европа. След първата чаша унгарско вино дочувам как Белгия през смях цитира белгийски ученици, според които хората в Източна Европа ходят по покривите и имат много очи. Добавям на ум „И уши!“.

Поднасят ни панерчета, покрити със салфетки. „Какво ли е това“ - питам Румъния, колкото да завържа разговор. „Хубаво е!“ - отговаря Румъния, преди да е повдигнала салфетката. Млъкваме. Ядем.

След втората чаша вино запалваме по цигара напук на Америка. Дания разказва вицове и сама се смее, а Корея седи като изваяна статуетка. Румъния ме заговаря на френски. Питам я: „Имаш ли ток?“. „Нямам ток, нямам и печка!“ - отговаря ми съседката и след малко добавя: „Имам си една малка част от Африка“. Разбирам, че става дума за онази част от Африка, в която има глад и мизерия.

Отсреща Унгария мило се усмихва. С Чехословакия си говорят за 56-та и 68-ма. Швейцария учтиво се включва в нечий разговор.

Полша разговаря със себе си, а Чили поднася каната с вино. Още вино? Да, благодаря, въпреки че е кисело.

Вдясно дочувам кокетния смях на Югославия. Всъщност, това май е Сърбия. Италия я ухажва не дотам дискретно. Германия тактично задава сериозен въпрос и Франция захваща дълъг отговор.

Шумят копринени поли и кожи. Бляскат пръстени. Засвирва музика. Румъния ме пита: „Какво прави Живков?“. „Добре е, благодаря!“ - отговарям учтиво. Англия има хрема, хрема има и Белгия. Америка обяснява новото си откритие в образованието. Америка е доволна. Америка е победоносна.

Швеция завързва сърдечен разговор с мен. Разказва ми някаква история. Ресторантът е почти пълен, музиката не секва, донасят още вино. От учтиви усмивки лицата се размазват. Доспива ми се. Става ми неуютно в уютния будапещенски ресторант.

Става ми тъжно за Румъния, която кротко чака „дамата в черно“ или, както аз я наричам „старицата с косата“.

Става ми мъчно за мен самата, за дребните ми всекидневни и нескончаеми грижи.

За колко още неща ми става мъчно.

Вечерята приключва и точно тогава се случва нещото, заради което сега пиша тези редове.

Внезапно Франция ме пита аз близо ли се намирам до Румъния. Изнасям кратък урок по география на Балканския полуостров.

На въпроса „Как е у вас сега?“ Югославия надменно заявява, че у нея изобщо не бушува война или поне тя не е чула подобно нещо.

Белгия продължава да се смее заради покривите и ходещите по тях хора с много очи.

Америка подразбира, че нейното откритие в образованието отдавна е вътре в моето сърце.

Налага се да обясня на Унгария, че и моето вино е истинско вино, а на Чехословакия припомням, че славянската азбука е мое творение. И не само азбуката.

Може би от виното, не знам, но ми става отново уютно.

И веднага се сещам как ще завърши този урок по най-нова география.

Сещам се, че децата ми сутрин тръгват рано-рано, по тъмно, по студено, за да не закъснеят за училище.

И си мисля, че нация, чиито деца бързат за училище, никога няма да умре.

А това е хубаво, нали?