Не мога да разбера какво му е толкова интересното да се катериш на дърво. Дърво като дърво, с клони. Не го различавам круша ли е или липа, например. Покатерили са се трима. Най-високо, разбира се е Сашко. Сто пъти съм му казвала да не се катери. Малко по-ниско е Диди. И тя, барабар Петко с мъжете. На другото името му не знам. Момче ли е, момиче ли, и това не знам. Гледам ги отгоре и усещам мравучкане по петите. Страшни гледки изникват във въображението ми.
Първо, счупване на клон. От това следва падане, естествено по гръб. От това следва счупване на гръбначния стълбо. Парализа. За цял живот. Боже, чукам на дърво!
Какво чукане на дърво, бе, това няма да помогне.
Изкрясквам неистово : Слизай веднага от дървото!
Сашко слиза. Слиза дълго, мъчително, опасно. Или поне на мен така ми се струва.
Пита ме: Какво каза?
Качвай се горе! – Изкрясквам пак.
Качва се. Устройвам страшна сцена. Ти знаеш ли, бе идиот с идиот, как ще паднеш от това дърво и какво ще си счупиш? Защо ми лазиш по нервите, бе? Нямаш ли малко мозък в тъпата си глава? Забранявам ти категорично да се катериш по дървото !!!
Да, ама татко ми разрешава – отговаря Сашко.
Татко ти да си носи отговорността.
Въобще ти забранявам: да се катериш по дърветата като маймуна, да тичаш след автобуса, да играеш с фунийки, да се пързаляш по парапета, да ходиш сам на кино, да режеш хляб, да включваш печката, да пресичаш улицата, да режеш с трион, да чукаш с чук, да караш колело, да се качваш на скейтборд, да се качваш по катерушки и да висиш с главата надолу.
Защото ще паднеш, ще се порежеш, ще си извадиш очите, ще си счупиш крака, ще останеш инвалид за цял живот, ще си смажеш ръцете, ще си счупиш главата, ще паднеш под автобуса, ще те отвлекат, ще те блъсне кола.
Ей така се прави социален идиот, казва мъжът ми. А пък ти като отидеш на работа, той пак ще се катери по дървото, да не мислиш, че ще те слуша. Всяко момче се катери по дърветата, по-добре да се научи, вместо да го е страх. Ако го пазиш от всичко, как ще се научи? И нали ще ходи в казармата, и там ли ще го пазиш?
Мама няма да го пусне в казармата, отговарям. Мама ще го прати в балетното училище.
С това спорът приключва. Сашко слиза долу, за да се покатери на дървото с хиляди уговорки как да стане това по най-безопасния начин.
Съзнавам колко е смешно всичко, което издрънках.
Но не мога да преодолея страха.
В края на краищата носиш го, раждаш го, гледаш го, трепериш му, ангини, заушки, сливици, счупени крака, нали, всичко преживяваш, крепиш го, помагаш му, а то се катери по дърветата, да падне, да се утрепе.
Боже, всички майки ли са такива глупачки като мен?
* * * * * * *
